Защо започвам да пиша тук – думи, които не искам да забравя

Има едно особено усещане, когато започваш нещо ново. Нещо, което не ти е нужно по задължение, а по нужда отвътре. Не заради срокове, не заради одобрение, а защото усещаш, че ако не го направиш – нещо в теб ще остане недоизказано.

Този блог не е проект, не е цел, не е стъпка към успех. Той е тих жест към себе си. Място, което създавам, за да съхранявам онези мисли, които ме преследват в късните часове, в сутрини с горчиво кафе или в разходки без посока.

Писането за мен винаги е било начин да се намеря. Понякога и да се изгубя по-пълноценно. В свят, където всички бързаме, споделяме, харесваме, скролваме, започнах да усещам нуждата от нещо по-бавно. От думи, които не изчезват след 24 часа. От изречения, които не търсят аплодисменти, а съпреживяване.

Не знам точно какви ще бъдат темите тук. Може би лични. Може би светски. Може би въпроси, които нямат отговор – но пък понякога самото питане вече е смисъл.
Ще пиша, когато нещо в мен настоява да бъде изразено. Без график, без стратегия. Само с искреност.

Не очаквам голяма аудитория. Но ако това, което прочетеш тук, ти напомни нещо за самия теб, ако откриеш себе си между редовете – тогава вече този блог не е само мой.

Благодаря ти, че спря за миг тук. Благодаря ти, че четеш. Надявам се да се върнеш.

Това е начало. И макар да не знам какво следва – радвам се, че започва.